ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
(пренаписана) Проклетия: премиера по сев. ребро на Йезерце
Иди на страница 1, 2, 3  Следваща
 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Предишната тема
Следващата тема
(пренаписана) Проклетия: премиера по сев. ребро на Йезерце
Автор Съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 213
Местожителство: София

Мнение (пренаписана) Проклетия: премиера по сев. ребро на Йезерце Отговорете с цитат
През 1967 г. стихосбирката на баща ми „На юг от живота” е претопена преди да се появи на бял свят. Десет години по-късно той успява да се пребори и да издаде същите стихотворения в стихосбирка, като променя само заглавието й на „Антикварни стихотворения”.
Реших, че трябва да вървя по стъпките на своя покоен баща.

Публикуваният по-долу текст е същ в същината си с този, който беше свален от този форум по желание на г-ца Свидна Михайлова. Съобразил съм се с основните й забележки от текстуален и графичен характер. А именно – премахнати са снимки на г-ца Михайлова, които тя намира за голи, премахнати са нейни цитати, които реферират в негативен план нейната личност, премахнати са мои думи, които издават информация от личен характер за госпожицата, премахнати са нейни цитати, които нямам възможност да докажа освен с честната си дума. Останалата част от текста е преработена и допълнена без това ни най-малко да променя смисъла му.
Уведомил съм г-н Деян Василев като администатор, че поемам за своя сметка правната защита на този форум при евентуално предявен съдебен иск от страна на г-ца Свидна Михайлова.
Смятам, че с текста си не нарушавам правилата на този форум. Поради това –
Вярвам, че текстът ми ще остане публично достъпен в този форум в настоящия си вид, докато български съд не се произнесе за обратното.
В случай, че отново нещо се случи с текста ми преди съдебно произнасяне държа категорично веднъж завинаги и окончателно всичко написано от мен в този форум да бъде унищожено.
С уважение Авторът.




Непосвещавам на Свидна Михайлова


Пабло Пикасо.

Това непосвещение ми отне един час, тридесет минути, единадесет години и четири месеца. Изкачването – само час и половина.
По-късно щях да разбера, че съм закъснял. Днес вече знам, че никога не бих бил навреме – такова време не е имало и няма да има. И няма.
Тогава, на върха, сам, засмян, лек и щастлив, запалих цигара под парещото слънце. Приседнах на един камък и се загледах в Проклетия. Облаците се бяха разкъсали, небето беше наситено, истински синьо и ведро. Пълна тишина падаше от Космоса и обемаше материята и пространството.
Усещах свежия, прохладен въздух в гърдите си. Усещах моята си усмивка по изгорялото си лице. Усещах как най-накрая имах време и то стигаше до ясния хоризонт и отвъд него, където не виждах, но знаех, че продължава.
Най-накрая бях освободен, пречистен и полетял и можех да се върна там, където принадлежа – в дома си на улица „Рибарица” 17, при семейството си, при децата си.


Мая Йезерце, видян от Мая Кокерханес. Вляво северният контрафорс.

Това е аутопсията на една любов. Причината за моята смърт ми е безразлична. Причината за нейната, на любовта, смърт – не.
Разбира се, епитафът е лаконичен: „Изклаха се един друг от любов без капка любов”. Разбира се, некрологът е всеизвестен: „След 11 години тежко и продължително съвместно взаимнонелечимо съжителство...”
Всъщност аутопсия не е нужна. На умряло куче нож не се вади. От мъртва любов нож не се вади.


Пабло Пикасо.

Този текст не е обвинение. Този текст не е отмъщение. Този текст не е отричане. Нито „моралната победа” на – както обичаш да ме наричаш – „един неудачник”. Този текст е самобичуване. Този текст е самопризнание за самоизяждане. Този текст е самоаудафе. Всъщност не е нищо повече от недействащ анестетик.

Поискано през сълзи посвещение и маршрут. После хладно отказано. После гневно отхвърлено. Накрая отречено, очернено и заплюто. Със съдебна заплаха кастрирано и превърнато в непосвещение.
Казах ти, че след него ще ти кажа нещо. Каза ми – „Само не ми предлагай да се оженим”. Така да е. Слава Богу.
Непосвещението си остава в сила – така, както е: „MOTHER-OF-PEARL – премиера по северния контрафорс на Мая Йезерце. Непосвещавам на Свидна Михайлова. Ти жертва живота си, за да спасиш моя. И ни даде две деца.”
Спаси ме, когато бях болен и слаб. Смаза ме, когато бях силен и здрав.
Децата ни остават – живи и здрави. Слава Богу.


Аз. Първото изкачване на Мая Йезерце, август 2009 г. На заден план – върхът. Снимка: Свидна Михайлова.

Пиша това, което не чу. Пиша това, което не искаш да прочетеш. Пиша това, което ще забравиш, след като прочетеш. Ако прочетеш. Пиша това, което ще отречеш, след като прочетеш. Ако прочетеш. Пиша това, което ще прокълнеш заедно с мен. Не знаех, че ще го и съдиш – готов съм. Не го пиша за теб. Написах го за нас. Пренаписах го за себе си. Оставям го за никого.


Пабло Пикасо.

Великата вярна Корсичка не ме предаде и тоя път и задъхано и нахъсано чоплеше нащърбения от остри камъни макадан към махаличката Кукай. Чевръсто я отмина, захапа нататък и стигна разклона, където тръгват пътеките за Мая Йезерце и Мая Росит.
Прехвърляше пладне и слънцето се лееше знойно. Бавно подкарах по познатата ми пътечка, по която отдавна не ходят туристи. Тя се изгуби в гората, а с нея и аз. Намирахме се и се губехме из буката, докато накрая не се изопна дългият каменист склон към кулоара.
Дотук бях вървял добре като за след едно нощно шофиране с десет кафета и две кутии цигари – само час.


Циркусът под Мая Йезерце. Вдясно Мая Рогамит.

Не чух топла дума от теб за стиховете и графиките си. От родната си майка – за графиките и стиховете си. От двете – за пътеписите си. Щях да напиша от гордост – свиква се. Не, не се свиква.

Някога ми написа „Пътят до теб” – една нежна лирика в проза. Този път стигна и свърши в точката като препинателен знак, в изходната, рождена точка – „ти си младостки гамен”. После отскочи в поанта – „Кой Господ ме наказа с теб”, за да се върне там, откъдето някога тръгнахме, от Проклетия – „Проклет да си. Проклето да е щастието ти.”
А от това нямаше нужда – „Рисувай ужасите си, Иване, барем ги изхвърлиш навън, че иначе ще погубят съвсем и без това болния ти мозък”. Всъщност това е единственият ти комплимент към моите графики. Благодарен съм ти. Съвсем искрено.


Аз. Второто изкачване на Мая Йезерце, септември 2009 г. Снимка: Стефан Иванов.

(Знаеш ли, има една прекрасна, макар и дебела книга – „История на лудостта в класическата епоха” на Мишел Фуко. Тя описва „археологията на мълчанието”, обгърнало лудостта, от която си твърдо убедена, че страдам. На корицата на българското издание е „Корабът на глупците” на Йеронимус Бош, моят любим художник; кораб, на който отдавна съм се качил – и като луд, и като глупак.
Тук аз описвам „археологията на леталната болка”. На своята. Ако не ти се чете книгата, погледни „Урок по анатомия” на Рембранд – същото е.)


Пабло Пикасо.

След мен дойде ред на възрастната ми майка и младата ми сестра. Все едно кои и какви са. Не ги пожали – „стара сводница и нещастница, която си е родила две нещастни копия.”
Първото съм аз. По-доброто. И по-нещастното.


Пабло Пикасо.

Стигнах до кулоара – тесен, стръмен и дълъг. И жив. Спомних си предишния, преди три години, път, когато го минах. Всичко се къртеше, падаше и търкаляше. Пътека няма – просто вървиш нагоре. Тогава, през късната есен, имаше малки преспи пресен сняг – за подкрепа и свежест, сега – нищо. Тръгнах. От точка до точка – все по-близки една до друга, за да не виждам безкрая. Да, кулоарът бе все така жив – като настъпена гърчещата се змия. Видях я – не се плашеше от мен и се печеше на слънце. Продължих. Знаех, че ще ми глътне поне час с тежката раница – палатка, чувал, въже, инвентар, храна, прочее. А нямаше и един километър. Дори не бях в сянка. Чак накрая, под самия превал, се появи старата, изоставена пътека.
Да, някога тук, на две хиляди метра надморска височина, без извор, е имало катун живи хора, които дори са си плащали тревата в подножието на Мая Йезерце. Където и доколкото я има.


Поглед назад – Мая Тат.

Ножовете на най-близките са най-дълги. И винаги ръждиви – тяхната ръжда е проялата стоманата отрова на обичта. Забият ли се в гърба, стърчат от гърдите. Забият ли се в тях, стърчат от гърба. За щастие, не се виждат. За нещастие, не се вадят.

Събуждах се. Денувах. Заспивах. Събуждах се нощем, изпотен, и палех цигара на балкона, тих да не ви събудя. Оставаше същото – другото. Което не бях в очите ти, в мечтите ти, в живота ти. И което се оказа, че не мога да бъда. А то оставаше като Дамоклев меч над блъскащата се в твоята стена моя глава. Оставаше същото – същото: „Исках до себе си пълноценен, равнопоставен партньор, с когото да си играем заедно в живота, да си подхвърляме топки и да си теглим каручката с усмивка и без много притеснения. Какъвто ти явно не можеш да бъдеш.”
Не се оказах жонгльор.


Пабло Пикасо.

Не правех бизнес в планината като планински водач. Правех искуство – импровизирах в движение според дъжда или слънцето, според хората, техните желания или прищявки, възможности или невъзможности, разказвах и приобщавах към вери, народи и планини, докато карах из кривите пътища на Балканите с цигара в уста и сладка приказка на уста, изливайки всичко прочетено, избродено, преживяно и осмислено, качвах по върхове – къде известни, къде по-красиви и по-диви от известните, къде на въже, къде без въже. Летях. С мен летяха, сближаваха се и по усмивките им виждах, че са щастливи други хора. Винаги малко, една кола група. Винаги истинско, никога по калъп, винаги хора равни един на друг и винаги различни, всеки себе си.
След петнайсет години мениджър в туристическия бизнес тя прекрасно знае къде е границата между служебно и лично и къде двете се сливат в едно – щастливо и печелившо. То не се оказа такова за мен – "Не желая повече да работиш като водач за фирмата, в която работя – всеки там те мрази и смята, че си луд, а аз искам да мога да се върна в нея. Не желая да ползваш моите познати като свои контакти." Досконално изпълних всичко това на мига. Беше отдавна и отдавна няма значение. Тя отдавна се върна във фирмата и работи в нея без ненужни проблеми. Заслугата не е моя.
Моите „клиенти” се прибираха по къщите си обогатени, от което аз не ставах богат.
И до днес не знам как бедняците могат да бъдат щастливи.


Проклетия – по човешки. С непознат албанец в долината Валбона. Снимка: Галина Митева.

Написа ми го съвсем между другото, пишейки за съвсем друго – „великите ти идеи за пътувания на Балканите”.
Зачерта от раз и до корен цял един свят, който грижливо поливах, прекопавах, дозасаждах с фиданки, докато пуснат филизи, и... – позволи ми да вляза в контекста ти – препикавах единадесет години. После, година по-късно, добави наживо със съскащи злост и проклятие – „Мразя тази Проклетия”.
И ето вече единадесет години аз вървя из тая Проклетия сам, неразбран, опроверган, презрян и унизен, отхвърлен и отречен. Вървя на инат, напук, напреки, въпреки. Вървя самотен. С благодарност към Бога и благоговение към планината. Че още ме тегли. Аз се отказах отдавна. Просто ме тегли. И вървя. Вървя проклет.

Вървях. Бавно. Спокойно. Уверено. На самия превал спрях пред прастар клек и натрупах голяма купчина камъни – да не се изгубя на връщане. Изпуших щастливо цигара и продължих навътре в отварящия се циркус. Пътечката бързо се изгуби. Двата върха на Мая Рогамит висяха отляво, този на Мая Ете – отдясно. Циркусът беше пуст и прошарен от сипеи. В дъното му стърчеше Мая Йезерце – все още далеч, все още твърде високо. Като двугърба камила.
Не се страхувах. Наистина бях уверен – в себе си, във върха, в раницата и пикела, във въжето. Нещо мълчащо в мен ме натискаше плътно зад тила и изправяше гордо главата, от която очите спокойно гледаха нагоре и чертаеха линията натам.


Проклетия – по още по-човешки. С комисар Зенелай в катуна Мотинес в подножието на Мая Хекураве.

Небето посивя и сниши над планината. Слънцето се притули в облаците и повече не се показа в този ден. Помирисвах идващия пороен дъжд и чувах мълчанието на предстоящите гръмотевици. Нямах страх. И имах достатъчно останала светлина от деня. Дотук бях вървял само два часа и половина и едва беше станало икиндия. Продължих.
С чистия въздух нахлуваше и изчистването. Забравях албанските думи, косовските случки, проклетийските спомени. С височината погледът се избистряше и връщаше към свойствения му ракурс на вълк-единак в планината и мъж-домошар в равнината. Вървях леко.


Северният контрафорс на Мая Йезерце в близък план преди дъжда.

Винаги съм смятал, че деца се създават с любов и от любов.
По-късно щях да видя собствената си анонимност и щях да видя теб лице в лице, без да го приема – „Това дали си му баща или не няма никакво значение. Това е просто смешно. Всъщност, единствената разлика е, че ако не беше ти, щеше да дойде някой друг – не точно Йоан.”
Нямам какво да кажа. Оставям думата отново на теб: „Изживявам се като жена, която се справя, въпреки "късата клечка", която е изтеглила в лицето на бащата на децата си.”
Уви – аз съм баща на сина си. Всичко друго вече е друго. Клечката изгоря. Запалих цигара.
Малката кибритопродавачка на Андерсен ще е мъртва на сутринта. Било е празник. Семеен. Коледа. Алюзия няма.

Преди години, в „Писмо до моя партньор”, на въпроса кое е главното в нея тя отговори – „да сграбча”. От белезите по себе си днес знам, че е било на всяка цена. Ако обратната страна на раната също е рана, както казваше баща ми, то и обратната страна на белега също е рана. Вечно сълзяща, защото не може да диша през белега.
Докато съм жив няма да проумея само едно - защо първосигналният ти рефлекс е да нараниш. Жена си. А не да помилваш. Защо първата ти дума е да уязвиш. Майка си. А не да омекотиш. Защо първичният ти инстинкт е на хищник, а не на човек.


Пабло Пикасо.

За какво съжалявам. Само за едно. Преди единадесет години. В Черна гора. В Пераст. Беше се свила в ъгъла на съседната стая и виеше от плач в тъмнината от незапалени лампи, и трепереше: „Не си тръгвай. Не ме изоставяй.”
Постъпих като човек, а трябваше да постъпя като мъж. Протегнах ти ръка и ти казах: „Стани. Имаш достойнство.” Трябваше да коленича до теб, да те прегърна, утеша и на сутринта да те отведа в гражданското.
За друго не съжалявам. Дори с ясното съзнание, че щях да сгреша.


Пабло Пикасо.

Нарисувах пет, шест, може би седем хиляди, майната му колко точно, графики – само мастило и молив. Рисувах те като Богородица, голо женско тяло, дух. Този свят също остана чужд и далечен за теб. Пишех стихове – все едно добри или не. Пресуши ги. Приех го – има и апокрифна литература.
Накрая дойде кръчмарската сметка – спестявам сумата в левове – „За да се чувстваш добре, ти искаш всичко да се върти около теб, някой да ти се възхищава и непрекъснато да ти го показва, някой да живее, да се труди и да обира утайката на живота, за да можеш ти да живееш необезпокояван в изкуството и величието си”. Ще платя и нея. До дъно заедно с утайката. Утайката съм аз, нали.

Създадох, преоткрих по своему и по новому, обживях и изчетох, попих и описах цял един свят – Балканите. Никой от тези седем милиарда и осемстотин милиона души на тази земя не познава по-добре от мен Проклетия и Кораб. Предадох на, преведох през, приобщих към този мой „Нов свят” толкова хора – лично или чрез написаното от мен. Само теб не успях да слея с него. Години наред те водех из него. Дори ти някъде, случайно го беше описала – колко върха в колко страни за колко време...
И този свят – след графиките и стиховете – не се оказа твоят. Повече светове нямам. Остава само този, в който вече не съм. Остава само твоят свят, в който така и не бях. Той е прекрасен и яростен - според чудовищния израз на Андрей Платонов - защото е единственият действителен. За теб. Не и за мен.


Проклетия. Ледниците под Мая Йезерце. На първа линия гребенът на Мая Люгу и Валит. На заден план гребенът Красничес Жаборес.

Заваля бавно, плътно и ситно. Като сивкава пелена, която сливаше небето и земята. Скрих се под един камък и запалих цигара. Това бях чакал. Да отмия миналото, да попия настоящето, да се напия със сила за бъдещето. Оставих на себе си стария анорак да подгизна и тръгнах нагоре. Бях стигнал края на циркуса и трябваше да излитам през скалните прагове към подножието на Мая Йезерце, който вече надвисваше близък, но покрит от сивия саван на дъжда. Беше ми безразлично и радостно, че гърми и святка съвсем близо. Подушвах, че няма да ме удари и хванах първите скали.


Обратният поглед – ледниците под Мая Йезерце и гребенът на Мая Шкурц.

Силата ти е равна единствено на моята слабост.

Ти стана изключителен преводач и те чака бъдещето на един от най-добрите – все едно на кой от многото езици, които знаеш. Мога да се закълна.
А никога не си преведе думите ми, казани и написани на чист български език; мен, с когото живя и позна отвън и отвътре, като мъртва душа и живо тяло; когото докосваше с ръцете си и целуваше с устните си; който те милваше с ръцете си, които някога те бяха привлекли първи, и те целуваше с устните си, които някога наричаше „сочни”.
Не разбираш ли, този език няма превод.
Няма да го разбереш – ти превеждаш от други езици на друг език.
Моят се оказа нечленоразделен за теб.

Някой ще попита защо не пиша за щастието, за доброто, за хубавото – нали човек за тях живеел. Отговорът на тоя въпрос е нов въпрос – с какво сравнявате правата линия на сърдечната дейност и пискливия й равен влудяващ звук. Моят отговор е паузата – единствено в тази пауза е пространството, времето и възможността отново, от немай къде, да се появи пулс. Стига да е останало сърце.

Някой ще попита: А децата.
По-добре да не пита – твърде много боли. Не виня никого, най-малко майка им – дори за това: „Единствено ми се иска децата да се отдалечат емоционално от теб, за да не страдат много, когато това ти се случи”. Има се предвид моята смърт. Предполага се, близка.
Обичам децата си безумно, налудно, до тремор. Ще ги обичам и от оня свят. Теб също.


Пабло Пикасо.

Вярвам в злото. Не в неговата победа. Вярвам и знам, че изворът му е по-дълбок, по-студен и по-силен. Че няма как думата, жестът, ударът да се вземат, ако ги няма там, под земята, в ледената от тъмнината вода, в съзнанието, под съзнанието, в придобития рефлекс, във вродения инстинкт, откъдето да излетят на крилете на желанието.
Чак отвъд и под това исконно, първично, толкова човешко зло лежи магмата на доброто – това е милостта. И само осъзнатата себеотрицателна и саможертвена обич може да я изкара на повърхността.
Ние останахме на повърхността. Гладка като ледена пързалка.

Първо се отиде взаимното уважение. След него доверието. Остана любовта – като изсъхваща пъпна връв между Сиамски близнаци, по която на спазми се изпръскваше омраза, гняв, агресия, взаимни претенции, а после докапваше отчуждение, болка, нови върху старите рани, докато Сиамските близнаци се оказаха Каин и Авел, но не като братя по кръв, а като братя по мъст. Накрая се възцари тишината, епизодичното съскане във змиярника. Отвъд края настана премълчанието – където думите увисваха без значение в огромните кухини неизречено и сигурно неизречимо. А и никой не искаше да говори.

Всеки от нас живееше затворен в своя свят без пресечни точки, без допир, без мост. Аз в моите пътеписи, графики и самотни изкачвания далеч от България. Тя в своите преводи, статии и програми. С всяка своя дума – преведена, написана, помислена, нарисувана – всеки от нас се отдалечаваше от другия. Всичко, което някога ни беше събрало, сега ни разделяше. Нищо не разделя хората така, както едно и същото – видяно от двама от двете му страни, сигурно еднакви единствено в уродливостта си, че си сам с някой. Поне аз виждам сега точно това и точно така – включително този написан и пренаписан пътепис.


Пабло Пикасо.

Дъждът стана порой. Лятото стана късна, студена есен. Ръцете ми мръзнеха по скалите, тялото ми трепереше, раницата, прогизнала, тежеше все повече. Всичко това ме радваше – исках друго, различно и истинско. Познато и мое, както преди, както някога. Имах го. По нюх зарязах един изкушаващо лесен в началото си кулоар и се запровирах като гладна дива котка в лабиринта на скалните прагове. Пак и отново всичко оживяваше, къртеше, падаше и търкаляше. Така отлетя още половин час, докато накрая не видях грубата, огромна, потискаща маса на Мая Йезерце зад завесата на дъжда – сиво-кафява, почти отвесна, почти гладка като люспест се гущер. Бях излязъл от скалните прагове и напредвах към изтънелите, умиращи ледници под самия връх. Някъде тук, максимално близо до северната стена, трябваше да опъна палатката. Отново по нюх вярно разчетох терена и бързо намерих малка площадка, на която дори имах малко трева. Почистих я от камъни, заравних я и опънах палатката. Преоблякох се, стоплих се и кипнах кафе. Палех цигарите една след друга. Отказах се да проучвам контрафорса и да мъкна сняг за топене. Знаех, че първо трябва да се наспя.
Заспах бързо, сладко и сигурно.


Проклетия. Вляво двата върха на Мая Рогамит. В облаците гребенът Красничес Жаборес.

Когато няма кой да ти отвори вратата. Когато няма кой да те попита „Как мина”. Когато няма кой топло да те прегърне. Когато няма кой да ти се усмихне. Когато няма кой да се пошегува с теб. Когато няма кой – тогава няма кой. Или както тя ми написа – „Welcome home. Така с мен няма да стане.”
Приема се. Дом няма. Не е и имало – просто един обърнат на обратната си страна матрак. Като обърната монета с еднакви ези и тура – нов живот по старому. Или стар живот по новому. Все едно – разбирам го сега, когато дом няма.

Прощавахме си толкова пъти. И нито веднъж не успяхме.
Наскоро, на края, я помолих да се простим. Не да си простим.
Отказа ми лаконично: „С теб не мога да се простя.”
Не попитах защо. Знам.
Няма двусмислие. Няма прощаване. Сигурно има сбогуване. Думата идва от Бог. Дано поне Него го има. Ако Го няма и Него... не знам.


Пабло Пикасо.

Май беше февруари 2009 година. Хижа „Ехо”. Някаква служебна среща, маскирана като организиран поход. Бях сам сред хора. Вечерта й предложих на сутринта да направим целия траверс през Козя стена до Беклемето – без нищо лично. Отказа ми. Направих го сам.
Долу, на някаква подбалканска гара, където се сбрахме всички, разбрах, че го направила с друг. Не усетих нищо лично – нямаше защо. Но усетих, че зад широката усмивка и откритото бяло лице стои трезв и хладен ум, който премисля какво и как може да получи преди да даде и най-вече има ли личен риск. Усетих дълбоко, че няма да ме последва. След години си позволих да я попитам защо тогава не е тръгнала с мен.
Не съм запомнил отговора. Вече бях видял, че не ме следва.

Май беше април 2009 година. Хижа „Добрила”. И двамата бяхме пили. Недостатъчно. Стояхме на дървената ограда пред хижата. Говорехме, а говореше тя. Качила се на оградата, гледаща нагоре звездите. Разказваше ми личната си история и желанията си за бъдещето. Мръзнех в снега с боси крака и внимавах да не падне. Нямаше ме никъде – с името ми, нямаше ме дори като силует, даже като загатнат контур. Усетих и не сгреших, че ще бъда някаква проекция, а не собствен Аз, някакво alter ego, а не ego ergo sum. И днес съм такъв – вече с обратен знак. Накрая, губеща равновесие от сълзите в очите си и разлетялите се внезапно звезди, я отнесох на ръце до леглото и слязох обратно да пуша навън. Малко по-късно щях да сгреша, като приема един човек такъв, какъвто той е.


Пабло Пикасо.

И до днес не знам защо погледът й на мъжкия пазар се спря върху мен като коня с най-хубави зъби измежду другите жребци за разплод. Сгреши. И не го крие. Но виновен съм аз.
Работата все пак е свършена. Виновен съм отново аз – „Да, ти си баща благодарение на мен...” Нататък в цитата са самокомплименти.
„Вратата” днес е отново отворена, господа, заповядайте – „Ще ми дойде времето да се реализирам отново и като жена – дано следващия път да е като жена на някой по-смислен и достоен мъж”. Дай Боже. Заслужаваш го.


Пабло Пикасо.

Аз извървях своя път до теб. Когато стигнах, намерих това: „Знаеш ли, винаги съм мислила и съм усещала, че всъщност дълбоко ревнуваш от качествата ми и от реализацията ми – защото се чувстваш непълноценен, не можеш да ме стигнеш. Ами, не можеш.” Не бях търсил съизмерване, не бях търсил себедоказване на чужд гръб, не бях търсил признание на свой, не бях участвал в конно надбягване. Хеле пък в любовта. Търсех човек. Който също търси човек. Стигнах до умонепостигнатото и сърдценепостигнатото, и до човеконедостижимото – че човек няма.
Този човек, който го няма, съм аз. Стигнах до себе си – чрез теб – но без теб: „Разбирам отдавна от какво имаш нужда, но аз имам нужда от нещо друго – от динамика, от смяна на пейзажа, от различни неща, които да ме мотивират и да ме пълнят. Явно просто си мога повече и това те мачка.”
Аз извървях своя път. И отминах. Когато всичко е ясно, човек просто трябва да си тръгне. Без дума. Без да мачка.
Този пътепис е само едно ехо. На болката. Тя също няма превод. Или лекуваш, или причиняваш. Ехо на заглъхващите ми стъпки.
Твоят "Път до теб" не стигна до мен. Ако те води натам, накъдето видях, че отиваш - жалко. За теб. По твоя път "Нас" няма.

Да, има и такива пътища, които не са задънени улици, а се изгубват в тревата. Тревата порасва, става непроходима и тръгва по пътя в обратна посока да отвоюва загубеното от стъпките ни, докато стъпките ни продължават – вече – от обратната страна на тази трева. И търсят началото си.

Днес, ослепял, ясно виждам най-простото – не си ме обичала. Знам как звучи – като компенсаторна гордост на мъж ала малко дете, което плаче, защото е загубило играчката, която преди малко е бутнало от масата, но някой друг е счупил. Чувствителна, чувствена, емоционално безразсъдна, влюбчива до липса на памет, за теб любовта си остава недостъпна – онази, човешката, ежедневната, наистина истинската, между хората, без доказателствата, без обясненията, без думите, без изпомачканите чаршафи на тепиха, онази, която усещаш като топла стена зад гърба си, когато си прав, и като нежна подадена здрава ръка, когато си паднал, онази, която ти дава смисъл да живееш, защото си щастлив и – колко смешно, но важно за един мъж – силен.
Изкормен от теб, с цялата си милост, те съжалявам – нямаш вина. Бог ти е дал всичко – дори деца – но ти е отказал това. Да обичаш някого.
Така, че да те обича.

В любовта също печели по-силният. Такава сила - и всяка власт - и такава победа - винаги са ми били чужди. Причината - погнуса. И култът към всяка човешка свобода, стъпил върху взаимното равенство.
Всъщност в любовта губи само обичащият. Губи наистина. Губи себе си. Победителят печели само един труп и самотен триумф.


Пабло Пикасо.

На сутринта вълмата облаци още стояха закачени по върховете. Беше сковаващо студено. Изчаках търпеливо слънцето, знаейки, че то ще ги прогони и ще ме стопли. Прередих раницата и тръгнах с твърда стъпка нагоре. Контрафорсът се вдигаше почти вертикално отпред. Някаква вътрешна увереност ме караше да не го гледам, а да вървя, сякаш се връщах, а не се изкачвах. Мислех и си представях дома си и веселия детски смях на две каращи се за дреболия деца.
Бързо намерих слабото място на отвесните скали и влязох в стената. Контрафорсът беше широк в началото си, изтъняваше от средата нагоре, но полягаше към върха. Усещах, че ключът е някъде тук, съвсем близо. Свеж, настървен и затоплен прекатервах скалите праг след праг и с усмивка виждах как под мен ледниците се смаляват от набираната височина.


Единственият останал ми дом и контрафорсът на Мая Йезерце.

Отрече мъжкото в мен. Изправи се открито срещу творчеството ми. И го заплаши със съд.
Така да е. По-мъжко е да твориш сам – по-честно е и по-чисто е. Решетките са вътре, а не вън.
Видя се – не е твоето: „Ти просто предлагаш „секънд хенд“ живот – нямаш какво друго да предложиш”.
Така да е. Предлагам да ти върна свободата, която не съм ти отнемал. Остави ми слънцето - то може да влезе и през решетките.

Да, можеш да наречеш всичко това – дори този пренаписан текст – суета, егоизъм, монолог, себичност, реваншизъм, ексхибиционизъм, онанизъм.
Така да е. Но не е.
Това е моят образ. Това е моят израз и моят изказ.
Това е лицето ми. Това е личността ми.
Това е изворът, от който извирам.
Видя се – не е твоята изворна вода: „Иван, ако беше мъж, а не задник – вероятно щеше да ми дойде отвътре. Да дам онова, за което говориш.”
Така да е. И без да говоря не ти искам нищо. И не смятам, че някога съм ти искал. Нито получил.


Нагоре по контрафорса.

Пък и хайде по-весело, по-смело. По по-мъжки.
Най-доброто стихотворение на баща ми завършва така:

Мъжка слабост е да търсиш предлог
за голям и шумен рецитал.
Нашият живот е само превод
на един познат оригинал.


Хайде една октава отгоре. И една част на речта повече. Хайде по-истински. И с необходимата самоирония. На разстрел се ходи с бяла риза.

Мъжка сила е да сложиш подлог
на един живот в оригинал.
Даже да излезе само пролог
към един горчив финал.


Разрешаваш ли и един фалцет в тишината – съвсем патетичен. От разстрела се връща само песента.

Нека да сме честни –
всеки път си има своя край.
Хайде да запеем стари песни –
нищо друго не остана май.

Нека да сме чисти –
всеки свят си има роден брат.
Хайде да се лъжем с нови мисли,
че е тоя брат – досущ близнак.

Нека да сме умни –
всяка обич прави равен сбор.
Хайде стига с рецитали шумни –
няма смисъл тоя вечен спор.

Нека да сме прави –
всяка истина е гледан филм.
Хайде да зарежем хорски нрави –
всеки всекиму е страшно мил.

Нека да се любим –
прави, умни, чисти, честни.
Нямаме какво да губим –
само болката. С любовни песни.
Ведри, верни. Неуместни.


Някой страничен мъдрец-сеирджия ще каже: „Що друг да ти е крив. Не се ли виждаш, че път няма, щото сам си безпътник.” Ще е прав. Никой никъде не може да се припознае така безпогрешно, както в любовта. Както и някой също така безпогрешно да се припознае в теб, разбира се.


Проклетия – най-човешки. Децата на село Ходжай в подножието на Шкелзен. Снимка: Николай Николов.

Пабло Пикасо. Алюзия има. Буквална. Метафора няма. Модиляни и Паскин остават без превод за теб. Пикасо е не само художник, но и скулптор, майстор на колажа, керамик и театрален дизайнер. Творчеството му е колосално, творческата му енергия – неизчерпаема, успехът му – всепризнат, славата му – несъмнена, геният му – доказан, жаждата му за живот – ненаситна. Свидна Михайлова е випускник на Испанската гимназия в София и по-късно завършва магистратура по туризъм в Барселона. След това завършва втора магистратура в София, която също е свързана с испанските култура и език. Понастоящем завършва докторантура – теория на превода с дипломна теза за Дон Кихот. Междувременно от седемнадесет години работи като продуктов мениджър на испански пазар в една от водещите туристически компании в България. Тя е дипломиран и практикуващ планински водач и екскурзовод. Многократно е пътувала и обикаляла Испания. Освен това Свидна Михайлова е награждаван автор на пътеписи, публикуван автор на есета с планинска тематика, преподавател в Асоциацията на планинските водачи в България, пътешественик из няколко континента, преводач с изградено име, който владее няколко езика и има зад гърба си немалко преведени книги. Тя е прекрасна танго танцьорка и поетеса на изключително високо ниво.
Свидна Михайлова е дълбоко свързана с испаноезичния свят и в по-широк план с Южния свят не само биографично, а и по натюрел, темперамент и порив – гореща кръв, бурен живот, силни страсти, дълбоки чувства, искрен копнеж по морето и слънцето, богата душевност, истинска връзка с всяко изкуство и неподправена любов към живота като такъв. Талантът й е несъмнен, успехът й във всяко поприще – признат, енергията й – неизчерпаема, качествата й за наука и изкуство – доказани, качествата й в личен и професионален план – също, признанието й – несъмнено, жаждата й за живот – ненаситна. Бъдещето й – без хоризонт.


Нагоре по контрафорса.

Учуден от бързината си, продължавах нагоре. Теренът ставаше все по-лек. Дори усетих леко разочарование – исках да е по-тежко, по-трудно, по-дълго, по-заслужаващо посвещението ти. Вървях изправен. Появиха се пластмасови бутилки и празни кутии цигари, които вятърът беше довял. Разбирах, че съм съвсем близо. Накрая слънцето блесна и видях високия стоманен кръст на върха.
Още няколко стъпки.


Все по-близо. Все по-горе.


Финалът.

Така и не срещнах оня поглед „Иване, ти си. Именно ти. Защото си ти.” Чух и прочетох любовни думи на тон и килограм, видях отблизо немалко женски очи. Но този поглед не срещнах. Отивам си без него. Той единствен ми е липсвал в тоя мой живот.
Преглеждам старите снимки – кой не го прави – няма нито една, на която си горда от мен. И до мен.
Ти отдавна си далеч пред мен.
Днес виждам само обърнатия ти гръб. Да, и вървиш в обратна посока.


Пабло Пикасо.

Възрастен човек бавно се появи на върха. Каза учито: „Mirdita”. Беше албанец. Отговорих със същата дума. Свенливо протегна ръка. Поех я. Мъжка ръка, твърдо ръкостискане. Правилно, здраво лице, сини, честни очи, бяла коса, стара карирана риза, стара брезентова раница. Попита ме откъде идвам. Посочих право надолу. Усмихна се с поглед – съвсем топло и меко – и протегна отново ръка. Поех я. Дадох му ябълка. Отказа.
Повече не говорихме. Стояхме заедно и отделно на върха.

Някъде вече го бях написал – няма по-жестоко от това да видиш мъртвородено дете и разрушен мост. И току-що лишил се от живот, угаснал въглен – изсветляващо пепелявосивеещ. Дори човек да го чукне случайно с тънка пръчка, докато си играе, и той вече е пепел, прах. После ще полъхне вятър. ...дори не става за край. А беше начало – лумналият огън край порутената югославска застава след второто ни изкачване на Мая Йезерце, само няколко седмици след първото. Помня, че аз го стъкмих и запалих. А въгленът е бил в огъня още тогава. И е издържал единадесет години. Като мен – в анаеробен режим. Помня и как преди това я бях изоставил на пътеката. Баща й мъдро й казал: „Той ще те изостави и в живота.” С него сме приятели. Останах до последно, отвъд себе си. Знам, че не се брои. Наскоро й признах изоставянето под Йезерце. Отговори ми спокойно и без коментар: „Трябваше още тогава да се откажем”. Единадесет години не се отказвахме.
В нашата война победи изоставеният.

В това баща ми е бил абсолютно прав – един мъж трябва да зададе само един въпрос на една жена: "Ще ме следваш ли в пътя ми". Не аз съм те изоставял – ти не ме последва. Аз съм водач – ти ще останеш пре-водач. Победата ти не променя това.


Франсиско Гоя. / Вечерта след второто ни изкачване на Мая Йезерце – огънят край заставата.

Попитах те: „Защо избра дявола”. Отговори ми – „Защото Луцифер е паднал ангел. Син на зората. Неустоим.” Това са най-топлите ти думи за мен. Надявам се, и най-честните. Вярвам, и най-верните.
Отговорих ти: „Аз съм човек, Свидна, аз съм Иван.”
Не и в очите ти.
Оставам в своите. Човек. Иван Динков.


На върха.


Пабло Пикасо.

Дали е било любов.
В оригиналния текст на този пътепис на това място имаше любовно стихотворение. Това е мястото публично, ясно и категорично да се отрека от всеки любовен стих, който съм написал – все едно публикуван или не. Причините остават за мен – Вие приемете, че нито един от тях не струва. Което е вярно. Нямам нито дарба, нито качества за любов. Още по-малко късмет.
Затова моя отговор си остава личен, в първо лице, единствено число, по принцип:

Унижен и оскърбен,
изоставен и сломен,
нося свойта твърда вяра –
нищо мое не изгаря.

В цялата житейска плява
с храчките на близки хора
знам, че моята природа
няма да ме изоставя.

Пътят кратък е жесток –
иначе би бил поквара –
аз вървя след моя Бог
със сърце от кръвна лава.

Кредото ми е, че аз
раждам себе си в стиха,
който с моя мъжки глас
дава ми без край дъха.

Няма суета – това съм.
Нямам грях – не съм светец.
В чист и автентичен спазъм
плюя Ви – не съм лъжец.

Прошката Ви аз не искам –
прав съм всеки Божи път.
Стреляйте – не стискам
нищо Ваше в мойта гръд.

Даже да ме чака смърт
и отвъд смъртта посмъртен
ще е моят камък твърд
и на него стих безсмъртен:

Аз живях без апостроф
и изтлях за друг без мяра.
Грешката не е любов –
истина е мойта вяра.



Проклетия – истински. След северната стена на Грюк е Хапт. Вляво на заден план Мая Йезерце. Снимка: Аринета Мула.

Слязох от Мая Йезерце по до болка познатата ми лятна пътека и набързо отскочих до съседния Мая Кокерханес за снимки. Усуках коляно на слизане колкото да се смея повече – от радост, от щастие, от дадения обет и изпълнената ти молба. После за удоволствие заподсичах през прохладните ледници. Дори търсех друг контрафорс, друг кулоар, който да прорязва северната стена, за да го изкача още същия ден. Не намерих и без да се усетя се озовах пред палатката. Ново кафе, нова кутия цигари. Нова вяра в нов живот.
Бързо тръгнах надолу със нея и към него.


Гледката от Мая Йезерце към Мая Кокерханес.

Дали е било любов.
Отговори на себе си – „Не мога да съм щастлива с това, което си”.
Без коментар.
Съм. Аз.


Пабло Пикасо.

Дали е било любов. Към мен.
За мен твоят отговор е този, който даде на мен. Написа го още в началото ни и го сбъдна накрая ни.
Така да е.

Ти мълчиш, но
разбираш ли
утре
ще е късно за теб и за мен.
Ще лежи на земята разкъсан
труп на обич с любов умъртвен.


Нямам съмнения за самоличността на трупа.
Имам съмнения за причината за смъртта.

Вече нямам.


Пабло Пикасо.

Твоите цитати са твоята присъда над мен. А не негатив за теб, нито кал върху теб. Арената и Аринета нямат нищо общо с резултата от последния ни двубой – аз загубих. Не съм гладиатор. Нито арабски принц. Нито албански. Съди мен втори път, ако искаш. Но лично, в прав текст, по трите цитирани от теб члена. А арената остави на моите „фенове” – те не носят мойта вина. Аринета не е сред тях. Този форум няма нищо общо. Както и Plaza de toros Monumental - тя отдавна не се ползва за кориди, както знаеш.


Пабло Пикасо.

Излязох на черния под свъсващото се небе път и подкарах към Великата вярна Корсичка, която ме чакаше. Тия петстотин килограма ръждясващо и задъхващо се вече старо желязо заедно с петдесет годишния ми пикел с дървена дръжка бяха станали и останали най-близките ми, до които можех да се докосна на тоя свят, хора.
Край колата други хора, някакви албанци, точеха резачки да кълцат Проклетия по тъмно. Не се поздравихме, не се и сбогувахме. Подкарах надолу на фарове.
Облаците покриваха бавно Мая Йезерце и накрая отрязаха самия му връх, сливайки в едно сивото на облаците със сивото на върха.


Великата вярна Корсичка и Мая Йезерце.

Няколко дни по-късно щях отново да се изкачвам към Мая Йезерце. Този път от другата му страна. На зазоряване стихът щеше да дойде сам от вдигащия се здрач и да изправи главата ми да видя утрото.

И видях накрая своя път –
падаща звезда от небосвода,
своя кратък омагьосан кръг
скъсала на път към Бога.

Трудната любов към друг човек
заискря в студен проблясък
и угасна в спомен чист и лек
с нежен и безгласен крясък.

Срещата за нов живот
на небето си остава
с нов късмет във стар оброк –
две деца за други двама.

Кръгла честната луна
грее над света огромен,
който малък е да побере сега
тия двамата от оня спомен.

И така нататък все така
празното небе остава
пълно със звезди в нощта –
светят, съществуват и... не шават.

И презрях от моста своя път –
паднала звезда на живо.
Буди се живот във жива плът,
вдишва го във утро сиво.




Пабло Пикасо – „Герника”.


Край.


Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Пон Сеп 28, 2020 9:38 pm; мнението е било променяно общо 18 пъти
Нед Сеп 27, 2020 1:16 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ray



Регистриран на: 10 Авг 2016
Мнения: 1374

Мнение Отговорете с цитат
Зачетох само началото. Ясно е: Иван взе мача. Поздравления и респект.
Нед Сеп 27, 2020 6:56 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 213
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
И загубих войната. И мира.
Нед Сеп 27, 2020 7:14 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ray



Регистриран на: 10 Авг 2016
Мнения: 1374

Мнение Отговорете с цитат
...


Последната промяна е направена от ray на Нед Сеп 27, 2020 10:21 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Нед Сеп 27, 2020 8:33 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ilievvli



Регистриран на: 22 Мар 2012
Мнения: 228
Местожителство: Плевен

Мнение Отговорете с цитат
Оригиналът беше по-добър, по-чувствен и по-искрен.

Липсващите изречения, а не снимките са основа за искането и свалянето на оригиналния пътепис, но за тези факти мога да кажа само, кой каквото сам си направи, друг не може да му го направи, за да се сърди за нещо и да съди другите...

P.S. не спирай да пишеш и ще очаквам с нетърпение творбите ти за Проклетия и Кораб, защото ако има някой, който да може да опише най-добре тези две планини, то това си ти.
Пон Сеп 28, 2020 7:14 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 213
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Оригинал е този текст.
Предишният излезе чернова. Грешките в него са отстранени.
Чувствата са обратнопропорционални на фактите.
Искреността е константа. За това гарантирам.
Кой е по-добър е въпрос на личен избор. На читателя.
За мен и двата са еднакво лоши. По съдържание. Като участник.
За мен ненаписаното е най-добро. Защото е грозната истина. Като автор.
Пон Сеп 28, 2020 9:50 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Twoo



Регистриран на: 25 Юни 2018
Мнения: 264

Мнение Отговорете с цитат
Два дни копаем дупка - два на един на два... За някой би било край, за нас ново начало. Два дена се бъзикаме че ако бяхме викнали едни гробари щяха да я изкопаят за два часа и после ние само да градим и да я заровим. Лопата след лопата, количка след количка и вечер чаша след чаша виждам как в лицата ни плуват хиляди мисли. Аз си мисля колко ли хора съм спасил някой преносно, други буквално, колко не можах дори да изпратя защото много ме болеше и как се стигна до там точно когато един живот си стъпи на краката и изведнъж всичко рухна и полетя към бездната. Сами ли ковем съдбата си или копаем гроба си и къде е границата. Дали спасявайки другите не търсим спасение за себе си? Дали не изневеряваме на инстинктите и на себе си, заблуждавайки се? Горе долу по времето когато ти си срещнал първите перипети със Свидна аз видях едно момиче. И щом чух името и' разбрах че съм слушал много за нея и щом се погледнах си казах ти нямаш шанс. И въпреки всичко я желаех, казвах си че тя е човека и въпреки желанията си не направих нищо. Някак си знаех че няма да ни бъде. И лека полека тя взе да прави крачка след крачка и лека полека се приближихме и някак неусетно станахме неразделни и изведнъж тя изчезна, не само за мен, но и за близките си. Един ден стоях на една маса и слушах двама следователи от съседната маса как търсят момче с моето описание и това на колата ми и разбрах че нещо наистина не е на ред. Мина още време и телефона ми звънна посред нощта, помолих приятел да ме закара. Заварих я сама на сред пътя с куфар, раница и едно куче. Казахме му да ни остави веднага след като влязохме в града. Седнахме удобно на една беседка насред студената ноемврийска вечер и аз треперех слушайки през какво е минала, после се разходихме, стана още по-студено и заваля. Седнахме насред входа на някакъв блок като клошари целите обградени от фасове. Говорихме си. Аз треперех от яд слушайки историите и', а тя от студ. Поисках да я прегърна, каза че студените стени на които се беше облегнала са по-топли от душите на някой хора. Съмна се. Прибрах я. Стана сутрин първо я уредих със семейството и', после и с приятелите. Накрая за благодарност я виждах в чужди прегръдки. Това получих години изгубено време и куп уроци. Все изкачаше от нищото всеки път щом тръгна на някъде, не ме искаше, но и не ме даваше. И някак се откъснах не можех повече и вътрешно се молех, да не я срещам повече. И мина време. Една вечер след работа непознато момиче ме покани на именния си ден. Изпихме и изпушихме всичко. Тя ме покани в леглото си и заспа, а аз си тръгнах... И някак без и ние да усетим минаха месеци, а ние бяхме неразделни и някак без да усетим се бяхме влюбили и някак без да усетим днес я наричам жена ми. И така не майтап годините си минават, а ние се радваме един на друг все повече и повече. И някак между другото преживяхме какви ли не драми, а не ги усетихме, защото сме заедно. Дано да продължим така докато сме живи! Дано и вие да откриете тези любов! Дано разберете грешките и си простите!
Вто Сеп 29, 2020 1:38 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
EXIIIT



Регистриран на: 27 Юни 2013
Мнения: 1425
Местожителство: Плевен

Мнение Отговорете с цитат
Ванка...

"Няма да е все така"
Вто Сеп 29, 2020 9:44 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 213
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Twoo написа:
Два дни копаем дупка...


Думите ти струват повече от двата ми пътеписа, а сигурно повече и от всички написани от мен досега. Щастливец си - каквото и да влагаш в тази дума - че си изживял всичко описано от теб. И най-вече че го и живееш сега.
Аз все по-малко разбирам какво съм написал.
Знам само едно - не съм го писал като невинен. Ако не е ясно от текста - казвам го ясно.
Останалото... наистина го разбирам все по-малко и ми става все по-мътно. Моят текст може да се окаже прощаване или завръщане, сбогуване или случайна среща на отново непознати, край - окончателен и житейски. Оставил съм времето и животът, докато го има, да отговорят вместо мен. Това е второто, което знам - нямам повече сила да се боря... все едно с вятърните си мелници или реалните проблеми на някой. Оставям се на течението и... планината. Каквото ми донесат - каквото си вземат.
Третото, което със сигурност знам - аз съм простил. Остава въпросът - уви, той е само за мен - колко от мен е останало. Усещам, че не е много. А може и изначално да е било малко. Или недостатъчно - според нечия субективна преценка.
Четвъртото, което открих, е как да се изразявам - така, както мога и както ме влече. Пътувам, пиша, колажирам, рисувам - оставям на Вас Вашата оценка. Аз не си слагам - оставил съм го да тече. Без да му вярвам особено. Но си го обичам, защото е мое и откровено.

Накрая нещо съвсем лично като размисъл - дано да греша в него. Не знам дали инстинктите ни могат да спасят друг, а ако спасяват само този, който ги изпитва, какво се оказва спасението за него, когато стигне брега. Аз не се чувствам спасен, нито спасил, просто човек - който със всичките си недостатъци е направил колкото е можал. Виждам ясно, че това не стига - нито някому, нито - уви - и на мен, но това си остава за мен.
Така че моят извод е, че спасение няма, но и че друго спасение освен любовта също няма. Нека не прозвучи като оксиморон или претенциозна фраза.
И съвсем накрая съвсем лично - аз не вярвам в инстинктите. Баща ми написа, че "съвестта е чужда на инстинктите". Това е и моето виждане и дълбока убеденост.
Не ангажирам никого с мнението си.
Вто Сеп 29, 2020 10:23 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Twoo



Регистриран на: 25 Юни 2018
Мнения: 264

Мнение Отговорете с цитат
В тези думи ще влагам тухли и ще леем плоча... Правим септична яма на вилата... Като пийна повече ми идва много мъдрост на главата, като съм трезвен нещата не са толкова романтични. Мисълта ми е че поне според мен истината не е да мислиш и действаш за двама, а двама да действате като едно. И колкото повече истории виждам толкова повече се убеждавам, че всеки е преминал през подобни гадости на някакъв етап от живота и всеки мери според своя праг на поносимост и потребности. За едни това е най-голямата драма, за други просто спомен... И както каза "Изхода" "Няма да е все така". Имаше разни старогръцки философии, че живота е като река и макар и на едно и също място не можеш да стъпиш в една и съща вода... И каквото и да правим всичко минава и хубавото и лошото, и трудното и лесното... Живота не спира нито с поредната драма нито с поредния триумф. Просто върви.
Вто Сеп 29, 2020 11:58 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
tzezko



Регистриран на: 21 Фев 2012
Мнения: 1034
Местожителство: софия

Мнение Можело, значи! Отговорете с цитат
Ivan`Dinkov написа:
.........Непосвещавам................


Я, как стана! Без една-две снимки, без някое и друго напиване и свършване, и хоп: Ето я отново "Душата на поета".

"Опната звънлива струна,
що от нищо затрептява,
на всяк удар и фъртуна
с една песен отвещава."

Нямам вече обет за неписане тук.
Имам новокалайдисан 80-литров казан за курбан.
Предстои освещаването му./Но това е друга тема/
Поздравления братя администрати!
Вто Сеп 29, 2020 1:14 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
vaskoo



Регистриран на: 21 Апр 2007
Мнения: 901
Местожителство: София

Мнение Re: Можело, значи! Отговорете с цитат
tzezko написа:
Имам новокалайдисан 80-литров казан за курбан.
Предстои освещаването му./Но това е друга тема/
Поздравления братя администрати!


Егати подмазването Smile
То е ясно, че ще черпиш (най-вече добро настроение, не всичко е пари), ами пускай друга тема (за другари), пък дали ще е край някоя чешма дето ще я пресушим съвсем, или ще направим първи стъпки по нова пътека (стара, обрасла и имаща нужда от разчистване), ще реши приносителя на калайдисаното съоръжение.

_________________
Приятелят е човек, който те познава отлично ... и въпреки това те обича
Вто Сеп 29, 2020 2:08 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 213
Местожителство: София

Мнение Re: Можело, значи! Отговорете с цитат
tzezko написа:
Я, как стана! Без една-две снимки, без някое и друго напиване и свършване, и хоп: Ето я отново "Душата на поета".


Отдавна не пия, камо ли да свършвам.
Душа на поет нямам, защото не съм поет.

Колкото до това как станало... че е станало - станало е. Но малко по-сложно и много по-трудно. Да не кажа - тежко.

А иначе, прав си - нищо особено.
Чет Окт 01, 2020 4:42 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
planinar



Регистриран на: 20 Дек 2006
Мнения: 342

Мнение Уф-ф Отговорете с цитат
Бях решил да не чета повече автора, че всеки нов пътепис започна да ми се слива с предния: Великата Вярна Корсичка, кафе с ракия и много цигари, палим ги една от друга. Пушим по катуни, върхове и докато кафето кипва. Говорим си с албанците, катунарите, живите кулоари, стени, контрафорси и гребени.

Настоящият пътепис не се различава, ако изключим, че е омешан с една реална и лична драма. Ако реалните лица и събития бяха заменени с лирически герой, това щеше наистина да е един разтърсващ разказ. Сега обаче е ексхибиционизъм, а читателят е в ролята на воайор.

Настрана от литературния анализ: Пич съчувствам ти. Боли много, когато разбереш, че не си обичан.
Чет Окт 01, 2020 5:21 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 213
Местожителство: София

Мнение Re: Уф-ф Отговорете с цитат
planinar написа:
Бях решил да не чета повече автора, че всеки нов пътепис...

Най-накрая прочетох и едно отегчено, трезво и сигурно вярно мнение за пътеписите си.
Прав си, пич, много бродих това лято - и много писах. Сам си го обезцених с количество, без да спорим за качеството.
Толкоз си мога - това съм. Намерих си пъпа - Проклетия. За нея пиша. Пуша - не го крия. Само една Корсичка имам - обичам си я. Без връх не е мойто - по-добре нисък и лесен, отколкото някой да ме мъкне нависоко и далече по трудното.
Не че споря, не че се обяснявам - това е. Ще се радвам да пишеш по-добре от мен, не че съм висока летва. Искрено ти го желая.
А мен, разбира се, спокойно ме прескачай - няма да пиша още дълго. И на мен ми дойде байгън.
Накрая, и за това си прав, пич, кофти е да откриеш, че не си бил обичан. Но ми е кофти не за мене си - а за децата ми. Че те без любов ще растат.
Чет Окт 01, 2020 7:30 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Иди на страница 1, 2, 3  Следваща
Страница 1 от 3

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov