ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Piero Ghiglione

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Литература, карти, GPS ресурси Предишната тема
Следващата тема
Piero Ghiglione
Автор Съобщение
vedrin



Регистриран на: 25 Авг 2010
Мнения: 2480
Местожителство: София

Мнение Piero Ghiglione Отговорете с цитат


Piero Ghiglione (Borgomanero, Novara, 1883 - Lavis, Trento, 1960), инженер, планинар, алпинист, журналист, писател, фотограф и и най-вече пътешественик, започнал да се катери едва на 30-годишна възраст след облог. Този облог бил сключен по време на вечерта на Свети Силвестър (новогодишната нощ), 1912 г., в Берлин. Условието било, че ако Piero Ghiglione успеел тръгвайки от Берлин за по-малко от 20 дни да изкачи петхилядник в Кавказ и да се върне обратно в Берлин, щели да бъдат покрити половината от разходите му, включително и пътя в двете посоки. По това време той е бил представител на Lancia в Германия.

Първото срещнато затруднение било да открие партньор за това начинание. Свързал се с инж. Van der Plüg, геолог на работа около каспийските нефтени кладенци, негов състудент от политехниката в Цюрих.



На преден план: инж. Van der Plüg, Кавказ, 1913 г.

Кореспонденцията между тях вървяла мудно -- писмата пътували 3 седмици от Берлин до Баку и два месеца в обратната посока. Все пак успели някак да се уговорят, и така, не след дълго двамата инженери, планинския водач "Lutschkow" (Signor Lutschkow della « Società russa di montagna ») и четирима носачи поели към вр. Казбек. Van der Plüg страдал от височинна болест и му се наложило да преустанови изкачването в заслон на около 3480 м. На върха се качили Piero Ghiglione, руснака-водач и носача "Ziklauri".

Там, в Кавказ, Piero Ghiglione открил любовта към планината.



Източен склон на вр. Казбек, август 1913 г., снимка: Piero Ghiglione




Piero Ghiglione на вр. Казбек, 5040 м., Кавказ, август 1913 г.

Въпреки многобройните перипетии на връщане към цивилизацията, включително два, за щастие кратки, ареста в Ялта и Одеса, успял да пристигне няколко часа преди крайния срок обратно в Берлин и така спечелил облога.

След края на Първата световна война Piero Ghiglione изоставил инженерството и се посветил изцяло на планинарството. Станал един от водещите представители на неговото поколение планинари от Пиемонта. Макар и някои от постиженията им да са надминати днес, те остават в историята като едни от най-добрите планинари.

Изкачил е множество върхове между 5000 и 7000 м н.в. и е бил протагонист на алпинизма извън Европа.

Определян е за бащата на италианските ски и е всред основателите на италианското високопланинско ски състезание "Mezzalama Trophy" (известно също като "Белия маратон"), което, с някои прекъсвания, се провежда и до днес в долината на Аоста и масива Монте Роза, веднъж на всеки две години. Състезанието е било организирано в памет на планинския водач Ottorino Mezzalama (1888 - 1931) от неговите приятели.

Piero Ghiglione е бил кореспондент на издавания в гр. Торино вестник "Gazzetta del Popolo" и на "Corriere della Sera", където е публикувал репортажи от пътешествията си из целия свят -- в Албания, Лапландия, Япония, Южна Африка, Андите, Хималаите, Хавай, Борнео и др. Изумителни са способностите му да се приспособява към най-различни условия. На лявата снимка по-долу той язди кон в Албания през юли 1940 г., а на дясната е в Лапландия заедно с водача си през март 1937 г.:



Автор е на учебника за извънпистово каране на ски "Lo sci e la tecnica moderna (1928)", определян за един от най-добрите в световен мащаб по онова време. Изобретил е вид къси ски, които е използвал в експедицията си през 1930 г. до африканския връх Кибо (Килиманджаро). През 1934 г. е участвал в първото изкачване на връх Balthoro Kangri (Златния трон, 7260 м н.в.) в Каракорум, като до височина около 7000 м е бил със ски. През същата година е участвал и в първото изкачване на Queen Mary Peak (Sia Kangri, 7422 м н.в.), също в Каракорум, на границата между Китай и Пакистан, недалеч от най-северната точка на Индия.

В завещанието си е дарил 20 милиона лири на секцията на Италианския Алпийски клуб (CAI) в гр. Торино за построяването на заслона Lucia-Piero Ghiglione в района на Мон-Блан от страната на Бренва.



Може би най-големия му принос в изследването на планините са осемте му експедиции в Южна Америка.

Само в едно от неизброимите му начинания -- изкачването на вр. Апи (7132 м н.в.) в Хималаите -- са се случили злополуки. Един от спътниците му е загинал при преодоляване на планински поток, а други двама -- високо в планината. И двете злополуки не са били по негова вина.

Piero Ghiglione загива през 1960 г. след пътна злополука. Малко преди смъртта си, 77 годишен, минава по нов маршрут от конгоанската страна на Alexandra Peak в планината Rwenzori на границата с Уганда, както и пътува на север с експедиция в Гренландия. Британският планинар, изследовател и професионален фотограф Alfred Gregory (12.02.1913 - 9.02.2010), който е катерил заедно с Piero Ghiglione Disteghil Sar (7885 м н.в.) в Каракорум през 1957 г., а също се е изкачил до 8500 м н.в. при първото успешно изкачване на Еверест от Hillary и Tenzing през 1953 г., е споделил следното по повод смъртта на Piero Ghiglione:

"Никога не съм срещал човек, когото бих могъл да уважавам повече за неговата любов към планината. Piero Ghiglione беше уникален характер всред планинарите."

Ghiglione и Gregory са обикаляли заедно също района на Еверест през 1958 г., както и английските и шотландските хълмове...

* * *

Piero Ghiglione е гостувал два пъти в България -- през 1921 г. и през 1936 г. При първото си посещение е изкачил витошкия първенец Черни връх, придружаван от служител на австрийското посолство. На слизане оттам хвърлил замечтан взор през омарата към рилските върхове в далечината. Ясният спомен за тази гледка вероятно обяснява готовността, с която 15 години по-късно Piero Ghiglione е приел поканата на председателя на Чешкия Алпийски Клуб Rudolf Pilát (26.03.1875, Bavorov - 18.10.1946, Prague) за екскурзия в България. По това време Piero Ghiglione е бил вече председател на секцията на CAI в Торино и е правил съвместни излети с чеха-планинар, икономист, политик, депутат и банкер из Пиренеите. След 24-часово пътуване от Торино до Белград, Piero Ghiglione се присъедил към Rudolf Pilát на борда на бързия кораб от Виена за Русе. Слезли в Лом и, след кратък престой в хотел "Рила", цяла нощ двамата планинари пътували към София. На изгрев слънце съзрели лакатнишките скали, които привлекли вниманието им и впоследствие станали обект на няколко техни тура в края на екскурзията им. В София любезно ги посрещнал мъж "със силни ръце и възлести пръсти", които напомнили на Piero Ghiglione за неговите най-добри приятели-планинари в Италия. Както става ясно по-късно от разказа на Piero Ghiglione, този мъж е бил не някой друг, ами самият Пепи Енглиш (Peppo Englisch).

В Рила първо изкачили вр. Мусала, а сетне се отправили към Мальовица, където направили няколко тура на Орловец, Злия зъб и "Главата" с водач Пепи Енглиш. При изкачването на Злия зъб е участвал и Васил ("Vassilli"), представен от Piero Ghiglione като пазач на заслона и "мальовишкия заек" (вероятно става дума за Васил Бибин "Заяко", бел. моя). Прибрали се в София през Рилския манастир, Кочериново и Дупница. Там Piero Ghiglione бил избран за член на Българския Алпийски Клуб и получил номер 72. Той разказва, че в онзи момент БАК съществувал едва от 7 години и проявявал голяма взискателност към способностите и качествата на приеманите нови членове, с което той си обяснява и сравнително малкия брой членове на БАК към онзи момент (общо около 70). Всеки кандидат трябвало да има препоръки от най-малко трима членове на клуба. Освен отлични катерачески способности се изисквали "висок дух и алтруизъм".

Екскурзията на Ghiglione и Pilát в България продължила с един незабравим (както сам той го определя) неделен ден на лакатнишките скали. Ghiglione изкачил Прозореца и Черната скала (« Cernata Skala »), отново воден от Пепи Енглиш. В свръзката на Черната скала е участвал и Божидар Стоичков. На снимката по-долу Ghiglione е в средата, Пепи Енглиш вероятно води, а Божидар Стоичков е последен.



Повече подробности за всички тези приключения, а и още много други, са достъпни в две от книгите на Piero Ghiglione, които Ivan`Dinkov издири и ми предостави за сканиране. Сърдечно му благодаря!



Piero Ghiglione, Le mie scalate nei cinque continenti, Editore Ulrico Hoepli, Milano, 1942





Piero Ghiglione, Montagne d'Albania, Edizioni Distaptur, Tirana, 1941

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar."
-- Antonio Machado


Последната промяна е направена от vedrin на Вто Мар 06, 2018 1:55 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Съб Мар 03, 2018 11:13 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
mom4i



Регистриран на: 05 Авг 2014
Мнения: 311

Мнение Отговорете с цитат
Благодаря за изчерпателното ревю! Smile

Човекът явно е бил голям, а басът напомня много за "Около света за 80 дни"...

Последната снимка много ме зарадва - на нея се вижда "Германеца" или "Германския тур", прокаран от Пепи Енглиш година преди това, с други гости на БАК - германците Херман Хундт и Тони Видеман. Явно той е бил човекът който се е занимавал с гостите на клуба, най-вероятно най-добрия катерач (или от най-добрите) с достатъчно свободно време...

Маршрутът е от най-красивите и най-любимите на Черната стена (така и не разбрах защо така се нарича тя - определено преобладаващия цвят на стената обърната към Искъра и гарата), идеален за начинаещи катерачи: здрава скала с разнообразен релеф и добър за свикване с височината - Искъра го виждаш в краката си...

Щастлив съм, че съм го катерил преди да го преекипират, сегурно съм ползвал някой клин, забит от Пепи Енглиш Smile

https://www.climbingguidebg.com/cdb.php?f=routeinfo&idRoute=449
Вто Мар 06, 2018 1:49 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
vedrin



Регистриран на: 25 Авг 2010
Мнения: 2480
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
На Илиян Желязков


1936 г.
ИЗ ПЛАНИНИТЕ НА БЪЛГАРИЯ

София, месец август

Преди петнадесет години, докато бях в България, се качих на Витоша — планината, която се извисява над столицата. Спътникът ми — аташе в австрийското посолство, носеше оръжие, а и аз бях предупреден в хотела да си взема револвер: никога не се знае. Мечки и вълци бродеха там горе. Хапнахме на самия Черни връх, в мъглата, със заредените оръжия до раниците, но нито един звяр не дойде да ни обезпокои. На Витоша има поне 7-8 хижи, предимно за скиорите през зимата и за туристите през лятото: в някои от тях, като хижа „Алеко“ (кръстена на името на първия български турист), има удобни легла и течаща вода. До нея се стига през Драгалевци, като се минава през едноименния манастир, където великолепните италиански стенописи от XV в. смайват посетителя. До манастира се намира възхваляваният от монасите извор „Бялата вода“, от който и аз утолих жаждата си.

Докато слизахме от Витоша, забелязах на юг измежду прозрачните облаци низ от предизвикателно скалисти планини. Когато Рудолф Пилат, спътникът ми в Пиренеите, ме покани да се присъединя към него на Дунава и да го придружа по пътя му към София, си помислих, че това щеше да е сгоден случай да изкача най-накрая някой от далечните върхове на Рила планина.

Двадесет и четири часа с бързия влак от Торино до Белград. Там се качих на експресния параход, който слиза по течението на реката от Виена до Русчук, където се срещнах с приятеля си Пилат. В Лом влязохме в една гостоприемница, на чиято живописна табела с високи заснежени планини стоеше надпис „Хотел Рила“.

Цяла нощ пътуване от Лом за София. Малко преди да пристигнем в столицата в светлината на утрото, откроявайки се в небесната синева, пред очите ни минават недостъпните доломитни скали, издигащи се над дългото дефиле, през което се вие директният влак. Една седмица по-късно щяхме да се върнем за едно не толкова мимолетно посещение.

На гарата в София ни чакаше един здравеняк, който ме поздрави вежливо с „Добър ден, господине!“. Стисна десницата ми с такава енергичност, че няколко минути след това още чувствах хватката му. Точно такъв човек ни трябваше, а силните му ръце с възлести пръсти ми напомниха ръцете на някои от скъпите ми катерачни другари в Италия.

Още същия следобед отпътувахме с един великолепен автобус „Фиат“ за Чамкория — най-модерният курорт в България, на 70 км югоизточно от София и на 1350 м н.в. След 13 км минахме през Панчарево, където още римляните са построили терми. Вмъкнахме се в дългия и тесен пролом на Искъра, наричан още „черния“ (за разлика от „белия“, който тече от другата страна на София), който е наистина тинест по дъното си, и накрая излязохме на Самоковското плато. В една борова гора забелязах голяма писта за ски-скокове. На следващата сутрин се качихме, ходейки, на Мусала, 2940 м (от „мус“ – планина и „аллах“ – бог, планината на боговете), най-високият връх на Балканския полуостров [1]. Пътеката се катереше нагоре през гъста гора, отвеждайки ни накрая до нещо като плато, където се намираше хижа „Алеко“ на 2430 м, близо до извора на Бистрица. Три часа до хижата, после още един до върха, откъдето се насладихме на гледката към цялата Рила планина.

Слязохме по лявата стена с похватите на акробатичния алпинизъм [2]: сто метра отвесна скала, надвесена над стръмни преспи сняг, едва докосващи замръзналото езеро.

***

Макар че Мусала е най-високият връх, за алпинистите и особено за скалните катерачи много по-интересен е масивът на Мальовица, по на северозапад, чийто стени са високи не повече от 500-600 метра, но са със степен на трудност от 4 до 6 по днешната италианска скала.

С големите усилия и неуморната работа на Българския алпийски клуб — млад на години, но пък много усърден в дейността си, за която черпи от опита на по-големите си европейски събратя, през последните години са изградени доста заслони в района на Мальовица. Най-важният е този на самата Мальовица, на северния склон на масива, после този на Скакавица. Общо в момента има шест заслона; строят се и други.

Точно към Мальовица се отправихме на следващия ден. Рано сутринта тръгнахме от Чамкория с една талига с два коня: натоварили бяхме припаси за една седмица, сред тях много пиперки (местните дълги чушки) и домати, най-използваният зеленчук в България. Отминахме няколко царски двореца (Бистрица, Ситняково, Саръгьол), накрая този в Соколец: тук на пост стояха войници с характерните опинци, славянските меки обувки от телешка кожа, с върховете нагоре, по ориенталски.

Двуколката се движеше бавно и можехме на спокойствие да наблюдаваме пейзажа.

Покрай нас минаха девойки с алени поли, които ми напомниха за хубавите носии в Гресоне: предложиха ни кошници с уханни боровинки и малини. В Говедарци — последното селище по пътя, се спряхме за кратка закуска в една примитивна бакалия, където собственикът — един пращящ от здраве и сила старец, който живееше почти само на пиперки и кисело мляко (то компенсира лютивината на чушките), ни даде най-яркото доказателство за превъзходните свойства на киселото мляко. Талисманът на България за цветущо дълголетие.

Продължихме. Така се бяхме натоварили, че ни мислеха за търговци: но като проговорех на български, жените разбираха, че нямаше как да се пазарят. Пътят бе стръмен, прекосяваше много потоци, в които каруцата затъваше до над средата на колелата; после, към обяд (след 6 часа и половина път от Чамкория), стигнахме до едно голямо тревисто поле насред високите борове, близо до последния царски дворец в Овнарско. Оттам в далечината на ясното небе се виждаха върховете на Мальовица, нашата цел.

От изток на запад се простираше назъбеният гребен: там бяха най-важните за катерача върхове: Злия зъб, Орловец, Мальовица, Елени връх; на север едно по-малко било с връх Двуглав.

Оставихме каруцата и натоварихме всичко на единия кон, а другия оседлахме. Пътеката бе толкова стръмна нагоре в боровата гора, че благоразумно решихме за момента да се лишим от удоволствието да яздим. От един висок хълм след час и половина ходене се откри красивата гледка на цялата Мальовишка долина, на дъното ѝ една бяла къщурка — заслон „Мальовица“. Ламариненият покрив блестеше в горещината. Докато слизахме по стръмния склон, се налагаше на няколко пъти да нагласяме товара върху четириногото. Малко по-надолу от един овчар си купихме масло и овче мляко. После навлязохме в нещо като девствен лес: пътеката прорязваше гъстата гора с борове джуджета, които тук наричат клек, в която извън пътеката вероятно не би могло да се изминат повече от 10 метра на ден: истинско свърталище на мечки, глигани и змии. Продължихме нататък, яздейки, но конете се придвижваха с такова нежелание, че конярят ги обсипваше с удари като градушка, използвайки и… моя пикел. Резултатът беше, че като пристигнахме в заслона около 4 часа следобед, дръжката му беше счупена.

Заслон „Мальовица“, на 2210 м н.в., беше обзаведен съвсем скромно: два тезгяха и няколко дюшека. С вътрешно задоволство отбелязах, че в този заслон, затънтен сред най-високите балкански долини, висеше портретът на една Савойска принцеса — този на сегашната царица Йоанна Българска.

Пепи Енглиш ми обясни подробно кои бяха заобикалящите ни върхове. Мястото ми напомняше за заслона „Тукет“ [3]“, намиращ се в Доломитите откъм река Брента, със своя грандиозен планински амфитеатър. От дясно се виждаше една много стръмна стена, подобна на Кастелето инфериоре, с някой и друг зъбер тук и там: в дъното един връх ми приличаше точно на връх Арми.

Тук Кастелето е Двуглав, а върхът горе нависоко е Мальовица — властелинът на тези планини, с двете си черни стени, прави и гладки, по които мюнхенските катерачи вече са оставили многобройни клинове.

И ние бяхме донесли доста от тях, но за да не мъкнем такъв тежък товар със себе си (Пилат от Чехословакия, аз от Италия), купихме около две дузини клинове и още толкова карабинери в София и ги добавихме към тези на Енглиш. Имахме и две чукчета. В заслона имаше само още трима гости, двама туристи и една българска девойка; във вечерната тишина се разнесоха нотите на носталгични ориенталски песни, после девойката протегна ръце към двамата си сънародници и заедно заиграха хоро, традиционния български танц (нещо като ронда или като испанската сардана), но който не е „ръченица“, истинският характерен местен танц, подобен на унгарския чардаш.

Долу дъното на долината бе покрито с искрящо бели облаци, а отвъд бе гърбицата на Витоша. Вечеря на терасата пред заслона с борш по руски (много зеленчуци и още повече черен пипер) и овнешко със зеле, типичното българско ястие. Енглиш — мъжът с енергичното ръкостискане на гарата в София — заби с прецизен удар на чука първия клин в… една консерва с риба тон. Същата вечер обаче си купи и едно агънце като резерв за следващите дни. Пилат сложи в торбата железарията, аз взех въжетата и един пакет бисквити и сушени лешници и стафиди, горчив шоколад и захарни бонбони с вкус на мента и лимон. Планът ни беше на следващата сутрин да изкачим северната стена на Орловец, 2870 м н.в., по която двама баварци вече бяха опитали да се изкачат.


1936 г.
ИЗ ПЛАНИНАТА РИЛА
(Лакатник, Българска школа по скално катерене)

Лакатник, месец август

Заслонът на Мальовица беше великолепно разположен сред скали и обилна зеленина: районът обаче бе нападнат (казваха, че така било само тази година заради голямата влага) от безбройни мушици, които обикаляха около нас, докато се хранехме, следваха ни с часове из гъстия храсталак от борчета и не ни оставяха да спим нощем.

От заслона, като се отминеше клекът — девствената рилска гора, за два часа се стигаше до заслон „Орловец“: бяхме си поставили за цел прокарването на диретисима по северната стена. Всъщност стените за катерене бяха две. Едната висока камина беше доста мокра, поради което се държахме по-отдясно, изкачвайки се по един влажен, отвесен и гладък винкел от 15 метра, с едвам различими хватки. Скалата в тази част на Рила е стара, от чист гранит, по-гладък, отколкото в нашите Западни Алпи. Малко на брой хватки, често обърнати надолу, измамен зелен мъх, дълги плочи, редки възможности да се забият клинове.

Следвайки един в началото перпендикулярен гребен, който постепенно стана по-благосклонен, заприличвайки на стълбище, стигнахме до една междинна тераса, покрита със сняг. Обухме еспадрилите. Веднага видяхме една стена, на която бих дал пета степен на трудност, тоест дълга и отвесна. Два клина. Започнахме да се катерим по една камина и ето ни отново под една отвесна скала; още три забити клина. След което дълго усилие, за да махна два. Траверс два метра надясно върху гладката скала и после къси, отвесни камини. Стигнахме последната тераса: оттук насетне с лекота на върха. Бяхме се качили по почти права линия от подножието на втората стена. Три часа за последните 100 метра.

На следващият ден аз и Енглиш излязохме в 7 ч. от заслона и в 9 ч. – след като подминахме обичайните заснежени стръмнини, стигнахме в подножието на стената на Злия зъб. Оставихме туристическите обувки в подножието на западния ръб, все още девствен, който бе нашата цел. С нас беше и другарят ни Васил, пъргавият пазач на заслона, с прякор „Мальовишкия заек“. След половин час работа с клиновете и чука, въжето на Енглиш стигна края си и дойде моят ред. Не ми оставаше друго, освен да откачам от карабинера предния край на въжето, което ме свързваше с първия другар, и да закачам другия край; карабинерите обаче бяха доста и през няколко метра, а за стъпалата имаше само по няколко сантиметра опора. Отвес отдолу, отвес отгоре. За щастие двете въжета се плъзгаха гладко през следващите карабинери. Накрая една площадка, на която едвам се събираше върхът на едно стъпало и една малка хватка за едната ръка: другата блуждаеше по стената, търсейки опора. Тук с францисканско търпение чаках първият да тръгне отново – 45 минути – нагоре по отвесната стена.

Малко след 12 ч. на обяд стигнахме върха и в обгръщащата ни гъста мъгла пийнахме александрийски мускат и хапнахме сушени сливи и няколко захарни бучки с вкус на лимон. Ах, този „зъл зъб“! Сега вече го извадихме…

Искахме на следващия ден да се пробваме на прочутият „триъгълник“ на североизточната стена на Мальовица, по която едни мюнхенски катерачи бяха успели да изкачат след неколкочасово катерене едва шестдесет метра. Но два дни валя, имаше мъгла и вятър. На третия ден следобед, заедно с Енглиш и Пилат тръгнах в 13:30 ч. от заслона и след половин час започнахме да изкачваме Двуглав. Петнадесет метра стена, после 150 метра гребен. В подножието на последния връх, Пилат спря. Продължих с Енглиш нагоре по ръба, подобен на заострения връх на Разика в масива Бадиле. Само петдесетина метра, чието изминаване обаче ни отне над два часа в гъстата мъгла, с шест клина само в последната отвесна стена. Един клин отлетя надолу в пропастта, когато го извадих, а за друг ми трябваха 15 минути, за да го извадя; боравех с чука в най-неудобното и несигурно положение.

***

И до ден днешен Рилският манастир е най-голямото по рода си чудо на Балканския полуостров. Стигнахме до него от заслон „Мальовица“ след девет часа здраво ходене през един доста висок хълм, като си помагахме с пикела нагоре по снежните преспи, после поехме надолу по доста стръмния склон, тревата по който беше висока цял метър и за която често се хващахме за опора.

Манастирът има четири хиляди [4] килии. През 900 г. отшелникът Свети Иван Рилски се оттеглил в една пещера три километра по на север от сегашния манастир: с хрисовула [5] на цар Иван Шишман от 1378 г. той получава за пръв път официален статут. Въпреки политическите премеждия е бил единственият манастир, в който е била запазена непокътната българската литургия. Отвън прилича на крепост. От XIV в. е останала само вътрешната пететажна кула. Прилича на манастирите в Света гора: четири етажа с колонади във възрожденски стил; има обаче и балкони по български тертип, а килиите са обзаведени в турски стил.

Прие ни много вежливо архимандрит Флавиан, като ни предложи великолепно турско кафе (не беше ясно дали ставаше за пиене или по-скоро… за ядене). Стигнахме до София от Рила след шест часа с кола по ужасен път, минавайки през Кочериново и Дупница и през модерните насаждения с македонски тютюн: пред къщите стояха любопитни скелета, на които се сушат тютюневите листа. По полетата многобройни биволи, използвани като впрегатен добитък.

Българският алпийски клуб съществуваше като такъв от едва седем години и имаше 70 членове (дадоха ми значка с номер 72), които обаче подбираше много внимателно. Всеки кандидат трябваше да има трима членове гаранти: освен че трябваше да бъде отличен катерач, кандидатът трябваше да притежава морални качества и изключителен алтруизъм, крайно необходими в случай на злополука в планината. Това бе „клубът на упоритите“: пръв от всички самият Енглиш, който му бе основател. Въпреки името си, по произход е немец, но с българско гражданство. Бих го сравнил с нашия Комичи. Сред правилата в статута на Клуба — със скромна численост, но пък за сметка на това с голям размах откъм идеали — бе това „да си винаги във форма“. За да се поддържа такава форма, е учредена „школа по катерене“, на чиито цели идеално пасваше особената орография в околностите на София.

В една неделна сутрин потеглихме с бързия влак от София и след час слязохме в Лакатник, където беше седалището на школата. Над гарата се издигат отвесни стени от по 500 метра, в които има километрични пещери. След всяко изкачване човек може да се окъпе в Искъра — реката, която се вие под скалите. Грамадните пещери, добре скрити в скалите, осветени от огромни пролуки, правят възможен акробатичния алпинизъм през зимата, когато вали или когато слънцето нагрява прекалено много външната част на скалите (както онази сутрин).

През онзи незабравим ден направих две изкачвания. Сутринта по т.нар. „проход към Прозореца“. Три часа и половина „се бъхтих“ в исполинската пещера по въздушните камини с големи протягания на ръцете и разкрачи с краката и после по гладките, влажни или прашни стени. Доста клинове трябваше да забия. За разлика от гранитните върхове на Рила, тук скалите са от доломитен варовик, но доста полиран и често ронлив. Накрая излязох на високото, на големия прозорец. Под мен, под 400-те метра абсолютно отвесна стена, се откри очарователната гледка на пенещата се река. Два рапела по 40 метра всеки ни отведоха стръмно надолу в тревата. При първото слизане особено имах чувството, че ще свърша в реката. Веднъж откачил се от въжето, се озовах сред гъсти храсти от коприва и бодли.

Следобеда, след една типична гощавка в български стил в братската компания на голяма част от членовете на Софийския алпийски клуб, се качих отново по миниатюрните доломитни корнизи до подножието на Черната стена (фиг. 42). Четири часа работа с клинове, карабинери и набиране отдолу по високата 150 метра стена с три надвеса. Енглиш надмина себе си, но и Стоичков и аз доста се потрудихме със сложните маневри с въжетата и с ваденето на клиновете и карабинерите, като стояхме дълго време на върха на пръстите на краката, за да продължим катеренето после на триене или противонатиск, по вертикалните плочи и ръбовете без хватки, по които онзи дявол Енглиш сигурно е минал с вендузи.


Фиг. 42 – На южната стена на „Черната скала“ – Лакатник (България)
Авторът е втори в свръзката


Стената, абсолютно вертикална, почти без никакви спасителни площадки, всяваше известен смут в душата, когато се стигнеше до средата ѝ, с реката, която се виеше 600 метра отвесно долу. Оттам видях как другарят Пилат, който се беше освободил от изпитанието, ни снима с фотоапарата, весел и непринуден, застанал на удобната тревиста тераска под върха и… направо му завидях.

После, докато стискаше ръката ми на върха, Енглиш ми заяви, че този следобед сме отишли отвъд границите на възможното, нашата „шеста степен“; не знам само дали „ниска“ или „висока“. Във всеки случай една класическа „шеста степен“, трудна и открита, която ми напомняше за горния тур на северната стена на Корно Стела [6] (с Бокалате [7] и Риверо [8]).


[1] Планината Олимп (т.е. най-високата ѝ точка, връх Митикас) достига 2918 м.
[2] Терминът е на Гуидо Рей (Торино, 20 ноември 1861 г. – Торино, 24 юни 1935 г.), италиански алпинист, писател и фотограф, автор на книгата „Alpinismo acrobatico“, S. Lattes (Pietro Celanza e С.), Торино, 1914 (бел. прев.).
[3] Днес хижа „Валезинела“.
[4] Фактическа грешка, тъй като повечето съвременни източници посочват, че килиите са около 300 (бел. прев.).
[5] Рилската грамота (бел. прев.).
[6] Планина в Приморските Алпи, намираща се в западната част на регион Пиемонт в Италия (бел. прев.).
[7] Габриеле Бокалате (1907—1938 г.), известен италиански алпинист (бел. прев.).
[8] Микеле Риверо (?- 1971 г.), италиански магистрат и алпинист (бел. прев.).


Откъсът е от книгата на Пиеро Гильоне „Моите изкачвания из петте континента“ („Le mie scalate nei cinque continenti“, Hoepli, Милано, 1942).
Превод от италиански език: Росица Василева-Венеция, ноември 2018 г.
С благодарности към Момчил Дамянов и Иван Динков за редакцията.


_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar."
-- Antonio Machado
Сря Ное 14, 2018 2:07 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Литература, карти, GPS ресурси Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov